„Черната комедия буди не само смях, но и страх, ровейки в най-дълбоките гънки на душата, където крием съмнения и комплекси. Тревожността на ситуацията се активира с полутъмната сцена и декорите на Никола Тороманов-Фичо – черни плоскости, които се доближават и раздалечават като фокуса на обектив, за да фиксират лудостта на съвременния човек.”

“Когато на една сцена се качат Захари Бахаров, Владимир Карамазов, Юлиан Вергов и Александра Василева, под режисурата на Владо Пенев, очакването на публиката до такава степен се вдига, а обстановката така се нагнетява, че прекрачването на границата между доброто представление и онова, създадено на принципа на минималното съпротивление, може съвсем лесно да бъде прекрачена. Да, обаче гореизброените актьори прекрасно умеят да се събират и да се впръскват в образите си, без да си позволяват да разчитат на „народната култура“ и популярността си. И Слава Богу, че е така.“

„Има по много от всичко в това представление, заради което театърът е толкова интимно и поетично преживяване на фона на шумната и екстровертна съвременност.

Има ги паяжините на душата, предишните зими, които упорито живеят в нас, чужденците, които се събуждаме всяка сутрин, пленените спомени, бисерните рaковини на копнежа, музиката на мисълта, речника на болката, езика на самотата, стъпването в бъдещето и разбира се, сънищата.“

„Дакота” е интересен феномен и блестящо изпълнен актьорски проект, който предано следва виртуозния авторов текст. Неслучайно през този провокативен спектакъл се оглеждат много от важните днес проблеми – от тероризъм, алиенация, сексизъм и ксенофобия до бюрократичен идиотизъм, социална параноя, персонални обсесии и кошмари… На пръв поглед – черна комедия със забавни елементи от социален и екзистенциален абсурд. Но всъщност, „Дакота” е много повече от това.”

“Всичко в този спектакъл е брутално – героите, отношенията помежду им, стечението на обстоятелствата, логиката на събитията … Брутално добри са и актьорите Юлиан Вергов, Захари Бахаров и Владимир Карамазов, както и гостуващата на триото… Александра Василева. И последното, но не по значение, брутално добро нещо в „Дакота“ е текстът.“