Захари за Interview.to: „Халтурата“ не е жанр, а е отношение към работата. И присъства във всяка сфера, не само в изкуството.

22/04/2016/0/4
Home / Be@r's Blog / Захари за Interview.to: „Халтурата“ не е жанр, а е отношение към работата. И присъства във всяка сфера, не само в изкуството.

Белфаст, Северна Ирландия. Ноември 2014. Захари излиза от хотелската стая в 4 часа сутринта. Вали. Защото в тази част на света почти винаги вали. Вали толкова много, че когато вали малко, ти се струва, че не вали. През този месец, докато снима в „Game of Thrones“, Захари ще научи много неща. Едно от тях е, че българското „пѝши го дъждовен“ тук не важи. Прибира се в 6 вечерта, кален, мокър и премръзнал. Защото от тази страна на „Вала“ е така… И ако му зададеш клиширания въпрос „Кино или театър?“, вероятно ще отговори с клиширания отговор „И двете ме провокират по различен начин.“ Пък и от работата си в Белфаст и срещата с по-възрастните актьори от „Game of Thrones“ е научил още нещо – „че трябва да си съдереш гъза, но да останеш в някаква свежест.“

Какво значи да си „независим“ в театъра?

Захари: Влизаме в копродукция със Сатиричния театър (засега е единственият, с който го правим), като те ни осигуряват залата, а ние произвеждаме представлението. За да се осъществи това, ние търсим пари от спонсори и рекламодатели. Целта е да си правим каквото си искаме, а не разни хора да ни обясняват какво може и какво не може.

Бизнес правите, така ли?

Захари: Да, бизнес е, обаче първоначалната мотивация не беше да се изкарват много пари.

Всъщност идеята е да се изолираме, да си направим наш малък Ноев ковчег, в който да плуваме сравнително безболезнено в потопа от простотия. Ние сме приятели, искаме да работим с любов, да ни е приятно, да сме в готина компания.

Нямаме никаква претенция, че правим кой знае какви представления или че отваряме нова страница в изкуството. Нищо подобно! Просто си позволяваме лукса да се обградим с хора, които харесваме. Фотографът, композиторът, художникът, дизайнерите, рекламната агенция, авторът – всички са хора, с които ни е много приятно да общуваме. Ще ми се да мисля, че и за тях е така.

Не приличате на “мечки”, откъде се появи това?

Захари: Смешката тръгна от една статия на Юри Дачев със заглавие “Мечки в театъра”. Изразът се отнася за лица, които са познати от екрана и се включват в някакво представление, скалъпено надве-натри, с което обикалят провинцията, за да въртят халтури. При нас не е така – ето например авторът на „Дакота“ – Жорди Галсеран, в момента е един от най-добрите драматурзи в Европа и ние, понеже много го харесваме, решихме да поставим негова пиеса.

Би ли обяснил какво е „халтура“, тази дума много се върти из пространството?

Захари: „Халтурата“ не е жанр, а е отношение към работата. И присъства във всяка сфера, не само в изкуството.

Халтура е, когато си гледаш работата през пръсти. Халтура може да има и в самолетостроенето, а изкуство може да има и в лепенето на плочки.

Справка – моят майстор.

Все пак вашата популярност от киното и телевизията не дава ли тласък на общия ви бизнес?

Захари: Е, да, без това няма как да го направим. То трябва да е бизнес, да печели, за да се издържа. Естествено, че нашата популярност ни помага. Опитваме се да правим качествен продукт, да го пакетираме изкусно и да го продаваме добре.

Разбира се, това, че едно нещо се продава, не означава, че е добро. Но обратното със сигурност е вярно. Ако никой не желае да гледа това, което си направил, явно нещо куца.

Така или иначе, идеята ни беше просто да се забавляваме. При нас структурата не е пирамидална, а хоризонтална, никой не казва на Павката какъв портрет да ни направи или на Фичо каква да е сценографията. Свикнали сме да си правим забележки на сцената, но в крайна сметка всеки си върши работата, накрая събираме крайния резултат и ще видим какво ще стане.

Какъв е другият вариант да си част от българския театър? 

Захари: Като погледнем театралната ситуация, ако си актьор в някой столичен театър на заплата, на теб ти струва повече да отидеш на работа и да се прибереш, отколкото получаваш за това, което вършиш. Ти фактически си много по-близо до лелите, които се събират в събота в читалището да плетат и тези, които си разменят марки, отколкото до професионалния актьор. Всъщност изобщо не можеш да се наречеш така, понеже не се издържаш от професията си. Тоест, това се превръща в хоби. Младите актьори, разбира се, не са виновни, а системата.

Когато става въпрос за театър обаче, на тази система й трябват 15-ина човека. Просто трябва да има малко добра воля, някакво желание, инициатива и макар и минимална компетентност. А то няма такива хора, за съжаление. Имаме система от спечени зъбни колела и никой не смее да шукне, защото така е ръждясало всичко, че само да се опиташ да разровиш лекичко, за да се промени нещо, те веднага се стягат, с цялата посредственост се гушват един в друг и край, няма мърдане повече. Така е организирана и държавата, но в другите сфери поне има нещо за крадене, та ги разбирам. А в театъра няма и какво да се открадне.

Но пък суетата е повечко.

……………………………….

Цялото интервю на Диана Алексиева със Захари Бахаров прочетете тук

Прочетете още