Юлиан Вергов за в. „Монитор“: Ще правя театър, докато има кой да ме гледа

04/12/2016/0/0
Home / Be@r's Blog / Юлиан Вергов за в. „Монитор“: Ще правя театър, докато има кой да ме гледа

част от интервю на Юлиан Вергов за в. Монитор

– Г-н Вергов, с Владо Карамазов и Захари Бахаров – ерго „Трите мечки“, постигнахте ли личната си театрална реформа? В точния баланс между сериозна проблематика и атрактивно шоу на сцената ли е разковничето?

– Аз мисля, че малко се преекспонира темата за „мечките“. Ние си направихме една шега, която изведнъж се разрасна по особено жесток начин. Най-важното е, че правим това, което ни харесва и смятаме за хубаво. И то ни доставя огромно удоволствие въпреки неимоверните усилия, които полагаме за него – опитваме се не просто да правим театър, но и да развиваме този театър във всичките му аспекти. Може да прозвучи нескромно, но смятам, че работим добре и по отношение на рекламата, и за комуникацията с публиката, като визирам нашата инициатива „Гледай представлението, а не телефона си“, която ще има и други проявления. Смятаме да направим поредица от видеоклипове, флаери и т.н., за да може и хора, които не са влизали в театър, да са наясно с правилата в него.

– Не е ли досадно да се грижите за толкова много неща отвъд актьорството?

– Плод на усилията ни като продуценти е и турнето, което направихме, срещите с публиката, грижата за спектакъла – защото сме виждали доста случаи, когато никой не се грижи за един спектакъл: ще бъде ли продаден, няма ли да бъде, доволни ли са хората, как е, що е… Има много други неща, съпътстващи самия спектакъл, с които ние се занимаваме, за да бъде всичко на високо ниво до най-малката подробност – включително реквизит, костюми, сценография, която неминуемо се изхабява и трябва да бъде подновена. Ето, направихме стотно представление на „Арт“ изцяло с нова визия. Смятаме, че така трябва да бъде, така да се поддържа всяко представление, да се развива в театъра, хората да получат информация, че нещо се случва.

– Кога можем да очакваме реализацията на следващия ви общ проект?

– Опитваме се да правим стойностни неща, но не на всяка цена. Не може непрекъснато да се бълват нови. Не сме от хората, които фабрикуват евтини комедии, за да се харесат на публиката или пък да разчитат на популярността си. В крайна сметка колко да сме популярни… Аз, дето се вика, не съм се появявал по телевизията от не знам колко години и продължавам да се занимавам с театър, защото смятам, че това е най-важното нещо за мен. И ще продължавам да го правя колкото мога, ако все още има някой, който иска да ме гледа, разбира се.

– Обаче и във филма „Докато Ая спеше“ ви бяха дали роля на телевизионна мечка…

– Да, това е самоирония, която аз много харесвам.

– Преди време тримата бяхте обявили, че имате намерение да поставите спектакъл по стихове на Яворов и други класически български поети. Идеята актуална ли е все още?

– Обикновено не говорим предварително за проектите си, защото преди всичко сме актьори и имаме различни сценични ангажименти. Много се разпокъсваме, но когато ни остане време да се съберем тримата заедно, тогава може да излезе нещо. А излизат доста интересни неща, които могат да бъдат направени. Щеше ни се много да направим такъв спектакъл, не е отпаднало като идея, напротив – продължава да се движи, да се четат текстове. Вазов, Яворов, Вапцаров, а и не само класика. Предизвикателство е.

– Различно ли е усещането, когато работите в приятелска среда, и когато сте „щатен“ и „разпределен“, макар и в чудесна роля?

– Отговорността е различна. Когато е наш проект, общо-взето имаме грижа той да се реализира по най-добрия начин, от-до. Докато щом си в друг театър, нещата не зависят изцяло от теб, все пак не ти ръководиш процеса. Що се отнася до самия спектакъл, ако другите актьори са също толкова ангажирани в процеса, е добре. Когато обаче не са, защото има и такива, нещата пропадат. Добрите примери са, когато всички са ангажирани с това да се случи самото представление. Ние тримата например никога не сме търсили самоцелна лична изява на актьорски възможности. Искаме да се случи спектакълът в пълната му цялост, а не някой да показва колко е добър в едно или друго. Никога не сме допускали да се надиграваме.

– Турнето ви със спектаклите „Арт“ и „Спанак с картофи“ обиколи над 40 български града. Сещате ли се за куриоз, който веднага ви идва на ум да разкажете?

– Свързано е с инициативата „Гледай представлението, а не телефона си“, с която се заехме с истинска жар. Навсякъде, където играхме, на всяка седалка имаше съответния флаер по този повод. А на едно място, не искам да обиждам публиката в този град, няма да му кажа името, на първия ред седеше жена, която снимаше поголовно представлението, на всичкото отгоре с включена светкавица. Когато спектакълът свърши, понеже винаги има поне едно сто-двеста човека да ни чакат за автографи, да си поговорят и да се снимат с нас, аз казах: „Момчета, на тази жена няма да й обърна никакво внимание. И никой да не ми се сърди!“. Излезе първо Захари и й дал съвет изобщо да не се доближава до мен, защото съм бесен. След малко Владо я предупредил за същото и когато аз се появих най-накрая, тя просто избяга. Поведението й беше дъното. В един момент, докато Захари говореше от сцената, той се обърна директно към нея и с поглед й показа, че това не е добре. Следващият, който го направи, бях аз, след това – и Владо. Но тя така и не престана.

– Наскоро получихте награда „Сребърен делфин“ в Кан за документална лента, посветена на Велико Търново. Емоция ли е да те отличат в столицата на киното, макар и на фестивал за туристически филми?

– Емоционално съм много свързан с това събитие, защото „Велико Търново в сърцето на историята“ е заснет от студио „Блек стамп“, с които работим от доста време – млади, прекрасни момчета, изпълнени със страхотни идеи и с обич към България. Да спечелиш награда в Кан, макар и за документално кино, невинаги се случва. „Възхитителното“ беше, че никой не ни даде пари за път, ние просто си платихме разноските да отидем до там. Имаше някакво символично участие от Община Велико Търново, но аз лично заминах със собствени средства, въпреки че имах официална покана да присъствам в Кан, за да взема наградата. Никой не ни помогна финансово да се докара тази награда. Не само това – с това съм свикнал, не е нещо ново. По-куриозното е, че никой не прояви интерес да види наградата, да разбере за какво става въпрос. А това е втора награда „Сребърен делфин“ за документален филм от фестивал в Кан все пак, който имаха възможност да видят страшно много хора там.

Цялото интервю вижте тук: http://bit.ly/2gyASjP

Прочетете още